You are here: Home // БСП, България, Общи, Преходът, СДС // ФИЛИП ДИМИТРОВ

ФИЛИП ДИМИТРОВ

filip dimitrovФИЛИП ДИМИТРОВ

Министър председател на България от 8 ноември 1991 година – до 30 декември 1992 година.

”Задачата е да направим България нормална държава, не съвършена”!
”За човешкото същество, за гражданина е много по-естествено да живее в един свят, в който държавата не го даржи за гушата, не му определя работата, не му наднича в спалнята, не му решава възгледите и не го учи как да живее.”
”Нашите гаранции са европийските структури!”

Тези обикновени наглед думи, които звучат повече като пожелание, са изречени от Филип Димитров на ”Кръглата маса” преди 20 и повече години, но са актуални даже и днес. Тогава, някои от ”асовете” на СДС го наричаха ”младото адвокатче”, ”анонимника” и с още други обидни епитети. Но Филип Димитров, макар и отричан, осмиван и ненавиждан като премиер, от противниците си и от много сини лидери, опроверга всички, доказа се като дипломат и сега е един уважаван международен политик, оценен и от Европейския съюз.

”Нравствената безукорност на Димитров по-скоро засилва агресивността на критиците му. Филип Димитров съотвества повече на западния, отколкото на българския свят”.
Тази оценка прави д-р Хайнц Брамс, научен директор на Федералния институт за международни проучвания в Кьолн, един от най-авторитетните анализатори на посткомунистическите общества, включително и това в България.

”Филип Димитров прилича повече на британски, отколкото на балкански дипломат” – друго едно мнение. Но може би най-вярната оценка прави една журналистка със ”остро перо”, собствено мнение и критичност.
На 8 януари 1994 година, ”безмилостната Маргарита Михнева”, както я наричат колегите й, взима интервю от Филип Димитров. Ето какво пише тя:
”Филип Димитров дойде като предизвикателство. Той смути представите за български политик – млад, интелегентен, говори тихо, знае чужди езици. Смее се, обича да общува с хората. Християнин. Не обижда. Кротък.
И не можаха да му простят”.

Кръглата маса, Великото народно събрание, изработването и особено гласуването на новата българска конституция от парламент, в който БСП има абсолютно болшинство, доведе до голямо разединение и объркване в ”синята” опозиция. Вече са се оформили отделни групи, наричат ги дори ”кланове” – на ”старците” начело с Дертлиев и Дренчев, на ”сърдитите млади” начело със Стоян Ганев и Георги Марков и третата – най-голямата група е на т.н. ”гравитиращи”- Зелената партия, Екогласност, демократи, радикали, радикалдемократи, провинцията и други. Във всички тези партии, дори и в тяхните ръководства има внедрени агенти на Държавна сигурност. Разобличаването на председателя на Националния координационен съвет (НКС) на СДС – Петър Берон, като агент на Държавна сигурност и последвалата негова оставка, объркват много СДС.

Изборът на нов председател на НКС на СДС, изостря до крайност явните и скрити противоречия в съюза. Провеждат се четири поредни гласувания, като листите включват най-известните имена от опозицията, но никой не получава необходимите 9 гласа.

Големите партии не искат да загубят влиянието си, но отчитат, че след ”фиаското с Берон”, в НКС са се появили и ”екстремистки настроения”. Председателят на Зелената партия Каракачанов, предлага компромисен вариант – да изберат за председател човек, който няма никакви претенции, не е депутат и най-важното, може да бъде сменен по всяко време. И той предлага своя заместник – адвоката Филип Димитров.

Петият поред избор, на не много известния адвокат, макар, че е заместник председател на НКС на СДС, също протича много драматично. След явни и скрити увещания, той ”набира” 8 гласа, но липсва 1. Елка Константинова дълго убеждава Александър Йорданов и той се оттегля и така с 8 гласа и 1 оттеглил се, ”компромисно” се приема, че Филип Димитров има необходимите 9 гласа и че е избран за председател на НКС на СДС.

Иван Пушкаров, от старите ”асове” на СДС коментира избора: ”Абе този ”анонимник”, откъде го измъкна нашето старче Дертлиев”.

Объркването и разединението в СДС и в цялата опозиция става още по-голямо, когато Милан Дренчев и БЗНС решават да са явяват самостоятелно на изборите. Това се отразява крайно негативно не само върху симпатизантите им, но и върху цялото българско общество. Обикновените хора са разочаровани и интереса им към изборите рязко спада. Усещайки това, група от 55 интелектуалци, пишат обръщение към българските граждани, с молба да гласуват, защото безразличието и апатията е в полза само на БСП.

На 4 ноември 1991 година, СДС печели изборите с минимална преднина от 4 гласа в Народното събрание. Земеделците на Милан Дренчев отпадат, защото не преминават 4% – та бариера. Лидерските амбиции, които са в основата на противоречията в ”синята” опозиция, лишава СДС от рядката възможност, да състави самостоятелно правителство. Милан Дренчев и земеделците, принуждават СДС да търси ДПС за коалиционен партньр, за да управлява. Но това управление ще бъде проблемно и трудно.

На 8 ноември 1991 година, със 110 – те си гласа и тези на ДПС – 24, СДС предлага и народното събрание утвърждава първото синьо демократично правителство, с министър председател Филип Димитров. В него са включени големите фигури в СДС – Димитър Луджев – вицепремиер и министър на отбраната, Стоян Ганев – вицепремиер и министър на външните работи, Илко Ешкинази – вицепремиер по икономическите въпроси, Йордан Соколов – министър на вътрешните работи, Иван Костов – финансов министър, и още – Светослав Лучников, проф.Николай Василев, Иван Пушкаров и др. В това правителство, за пръв в историята на България, министърът на отбраната е цивилно лице.

Ахмед Доган и ДПС, макар, че в парламента подкрепят правителството на СДС, не взимат никакво участие в него и си осигуряват широко поле на действие – тактика, която в бъдеще, за Доган ще се окаже много печеливша.

Филип Димитров е на 36 години, когато поема управлението на страната. Завършил е право в СУ ”Климент Охридски”, но вероятно, следвайки свое увлечение, скъсва с правото и след три годишно обучение, става психотерапевт в Медицинска академия. Работи като такъв 5 години, а след това 2 години е частен адвокат – това е целият му и малко странен, житейски и професионален опит. Преди да заеме премиерския пост, той се е изявявал, като антикомунист, убеден демократ, силно религиозен, праволинеен, самонадеян и безкомромисен.

Като министър председател, Филип Димитров си поставя амбициозната цел – политиката на правителството да приобщава България, към европейската ценностна система – една не само амбициозна, но и изключително трудна цел.

Опит в управлението на държавата, кабинетът и най-вече премиерът набират в ход, поради което допускат и не малко грешки. От началото на управлението си, премиерът и правителството трябва да взимат много важни външнополитически решения. Едно от тях е дали и кога, България да признае самостоятелността на Македония. По този въпрос, в правителството и в СДС има противоречия. Председателят на парламента – Стефан Савов и министърът на външните работи – Стоян Ганев, са против. Президентът Желев, първоначално заема колеблива позиция, но променя мнението си и застава зад идеята за признаване на Македония. Известно колебание има и в кабинета – Луджев и Костов предлагат да се изчака. Но Филип Димитров решава сам и в желанието си България да бъде първа, отива в парламента и обявява своето решението и това на правителството да признаят Македония. Голяма е заслугата и на заместник министъра на външните работи Стефан Тафров, който за разлика от министъра си – Стоян Ганев, работи активно за признаването.

На 15 януари 1992 година, България е първата страна, признала официално Македония като независима и суверенна държава. При решаването на този въпрос, премиерът Филип Димитров показва собствено мнение и това, че твърдо го отстоява. Бъдещето потвърждава правилността на този политически акт и неговото значение не само за двете страни, но и за целия конфликтен регион.

Правителството признава също така, независимостта и на други бивши югославски републики – Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина.

Успех за кабинета е завършване преговорите, за членството на страната ни в Съвета на Европа. На 7 май 1992 година, България става пълноправен член на Съвета и прави сериозна крачка, към бъдещото ни европейско приобщаване.

Вицепремиерът Илко Ешкенази е определен от Филип Димитров, за ръководител на междуведомствената комисия, за преговори по асоциирането на България към Европейския съюз. В качеството си на такъв, той провежда 7 кръга преговори и много консултации. В резултат на това, през 1993 година България е приета за асоцииран член на съюза – една нова, още по-сериозна стъпка към Европа.

Правителството на Филип Димитров, от началото на своето управление си поставя като първостепенна цел, България да направи ясен ”завой на Запад”, да утвърди и развие една нова политика с европейска насоченост. До голяма степен, правителството постига тази цел. Освен това, въпреки силната съпротива, то прави тази нова политика необратима.

Кабинетът подобрява сътрудничеството в областта на отбраната и сигурността, със съседните страни на България. През 1992 година Филип Димитров и Сюлейман Демирел посписват Договор за приятелство, добросъседство, сигурност и сътрудничество, между България и Турция.

Подписва се също споразумение, за задълбочаване на мерките за доверие с Гърция и се подобряват и разширяват отношенията на България с Македония, Албания, Русия, Украйна и други.

Филип Димитров, през август 1992 година, осъществява първото официално посещение на български министър председател в Израел. То е в отговор на посещението на израелския премиер в България, през август 1991 година. Тези две взаимни визити, дават голям тласък на българо-израелските отношения.

Правителството успешно развива взаимодействието с НАТО, показвайки и желание на страната ни за интеграция.

Ако във външната политика, правителството на Филип Димитров има определени успехи, то не така стоят нещата във вътрешната политика. Там се чуства по-силно липсата на управленски опит, не само на премиера, но и на цялото правителство. В началото на прехода, авторитетът на СДС и на синята опозиция, е все още на ниско ниво. Правителството, с цената на много усилия и изразходване на огромна политическа енергия, реализира своите намерения, особено в парламента. Идеята за изработване на закон за отваряне на досиетата, е приета ”на нож” от коалиционния партньор, които веднага заявява, че тогава правителството ще остане в малцинство. Силно е влиянието на БСП сред голямата машина на бюрократичната държавна администрация, която често съзнателно забавя или бойкотира изпълнението на правителствени решения.

Големи проблеми на правителството създава могъщата Държавна сигурност и внедрената й агентура сред опозицията, които целенасочено поставят препятствия.

Президентът Желев не крие, че не изпитва симпатия към Филип Димитров. Изборът му за председател на НКС на СДС и след това за премиер, е станал без съгласуване с него и той го разглежда като знак, че влиянието му в СДС и синята опозиция е сведено до минимум. Пред близки сътрудници, Желев се жалва: ”Филип Димитров, Стефан Савов и цялата им компания, не водят държавата към добро”.

Президентът Желев реагира с нескрито раздразнение на самостоятелните решения, които взимат Филип Димитров и правителството. Дава да се разбере, че не одобрява много от тези решения, както и повечето от действията им. Не крие, че възнамерявя да започне открита кампанията срещу тях, с оглед ограничаване на негативните последици за СДС и за страната.

При неимоверно трудната обстановка, правителството трябва да решава много важни за страната въпроси. Великото народно събрание, под натиска на синята опозицията е решило връщане на имотите в реалните им граници, като се приема това, че собствеността върху тези имоти съществува. Това е първата важна стъпка към раздържавяването в България. Но Великото народно събрание, със своето абсолютното болшинство на БСП, поставя няколко ”капана”. Първият е краткият срок, в който собствениците трябва да предявят правата си. При спорни случай, а повечето са такива, те трябва да търсят съдействието на гражданското законодателство, което не е променено с цел решаване на този въпрос и е много бавно. Освен това, държавната администрация показва незаинтересованост от реализацията на закона. Също така, още не е създаден ”пазар на земята”. На практика, многото пречки, повечето от които съзнателно са поставени, не позволяват да се приложи закона за връщане на земята и се създава силно напрежение сред собствениците на земеделски земи. Негативите от това падат върху правителството на Филип Димитров.

Друг много важен въпрос, който трябва да реши правителството е реституцията. Има сериозни противници, които настояват да се направи първо приватизация. Но в парламента, много от депутатите на опозицията, лично са засегнати от предишната власт и сега искат да си върнат това, което някога им е отнето. Старата ”индустриална собственост” почти няма представители в парламента. Правителството, както и СДС са раздвоени. Филип Димитров, Светослав Лучников и Йордан Соколов са за реституция, докато Иван Костов, Александър Божков, Иван Пушкаров и други, искат да се започне първо с приватизация, а реституцията да стане на по-следващ етап. В народното събрание надделява мнението за ”междинно становище”, по тези два кардинални въпроса. Това определя и половинчатото им решаване – законодателно, правно и административно. Негативите от това пак понася правителството.

Връщането на земята, реституцията и приватизацията – основни въпроси на вътрешната политика, се оценяват незаслужено от опозицията като неуспех и дори провал на правителството, без да се отчитат обективните пречки.

Като министър председател, едно от първите неща което Филип Димитров прави, е да изяви своя антикомунизъм, заклеймявайки левите синдикати. За тази цел той дава специално интервю по националната телевизия и заявява, че не признава КНСБ, а само профсъюза ”Подкрепа”. Ръководителят на ”Подкрепа”, д-р Тренчев, който се вживява силно в ролята си на ”борец срещу комунизма”, организира членовете на профсъюза, като ”ударен батальон”. През декември 1991 година, силно ”радикализирани”, хората на Тренчев, някои от които носят пистолети, окупират резиденция ”Бистрица” и я правят своя ”база” в продължение на повече от 6 месеца. Тренчев също така си позволява да ”кадрува” в държавата, което Филип Димитров донякъде допуска, изхождайки от неговия антикомунизъм. Междувременно, още от месец април, силно се сближават позициите на двата профсъюза. Между тях се оформя взаимодействие и съгласуваност. Поставя се началото на период известен като ”анархо-синдикализма”. За да покажат своята сила, както и желание за участие във властта, двата синдиката обявяват на 14 юли 1992 година транспортна стачка, която парализира София. Профсъюзите, в борба за повече власт, постепенно се обръщат срещу правителството.

Основния враг на ”синьото” управление е БСП. Тя се бори срещу властта им с всички средства, но използва най-вече старите и изпитани методи – ”компромати и дезинформация”, които се владеят до съвършенство от службите за сигурност.

На 4-ти февруари 1992 година, с помощта на специално подготвен агент, Държавна сигурност, организира изключително остро оперативно мероприятие. Агент ”Сава”– Ахмед Доган, предава в турското посолство 6 строго секретни документа, касаещи националната сигурност на България. Там е и пълният списък на служителите и агентите на цялото българско разузнаване – почти 1300 имена. Случаят, разкрит след 18 години, става известен като Аферата ”Оня списък”.

Секретните материали са старателно набавяни и подготвени от Стоян Ганев – действащ вицепремиер и министър на външните работи и на Живко Попов – бивш заместник министър на външните работи по тоталитарно време и едновременно висш служител на Първо главно управление ДС. Използват се и няколко технически лица.

Предаването на документите от Доган е документирано чрез агенти и оперативно технически средства на Националната служба за сигурност (НСС). Документирано е също участието на Стоян Ганев и Живко Попов.

Действията на Доган, както и на неговите съучастници са сериозно нарушение на българските закони и това е строго подсъдно. Президентът и правителството са смаяни и объркани, след като службата за сигурност веднага ги уведомява. Заедно с НКС и група от 19 видни представители на СДС, държавните ръководители провеждат дълги съвещания, някои до сутринта. Уплашени са от това, че ако разобличат Доган, той ще оттегли подкрепата си от СДС и правителството ще падне. От страх да не загубят властта си, ”сините управници” грубо нарушават българските закони. И решават да обявят, че Доган е ”невинен” и че това е провокация на Държавна сигурност срещу него и Стоян Ганев. После разследването съзнателно се протака, скриват се много документи и се унищожават най-важните доказателства. Случаят се засекретява и сваля в архив. Истината излиза на яве чак след 18 години, от една разследваща журналистка на ”Дарик Радио”, която получава разрешение да се запознае със засекретените материали.

Министър председателят Филип Димитров и другите държавни ръководители, наивно и високомерно смятат, че това е само нагла провокация на Държавна сигурност, като подценяват огромните негативни последици за страната. Защото, това прикриване на престъплението на Доган, Стоян Ганев и Живко Попов, отваря широко вратите на ”беззаконието” в България и утвърждава една порочна практика, съществувала при тоталитарната система, че ”Партията е над Закона”.

Аферата ”Оня списък”, също така отвори широко вратите в България за ”турския национализъм” и издигна Доган за негов лидер, с трайни негативни последици за страната ни.

Президентът Желев, премиерът Филип Димитров, министрите и видните политици на СДС, с лека ръка жертват националните интереси на България, за сметка на партийните си или лични интереси.

Ахмед Доган е оневинен, но само след няколко месеца, СДС заплаща най-високата цена, за жеста си към Доган – изгубване на властта. Такава е ”Догановата благодарност”. За ”вота на доверие” към правителството, поискан от Филип Димитров, той нарежда на своите депутати в парламента, да гласуват срещу СДС и така Доган сваля ”сините” от власт, с чуство на задоволство и най-вече на победител.

Държавна сигурност, използвайки агентурата си, с участието пак на Стоян Ганев, провежда и друго ”активно мероприятие”, този път директо срещу Филип Дивитров. То е известно под наименованието ”Жълтият плик”.

Стоян Ганев предава в НКС на СДС жълт плик, който ”анонимно” му е подхвърлен. В плика има различни материали, обвиняващи Филип Димитров, че се е съгласил адвокатската му кантора, да се използва от Държавна сигурност като ”Явочна квартира”. Вдига се голям щум, защото многото публикации целенасочено създават ”голяма мистирия” около този плик. Прокуратурата образува преписка, която скоро се прекратява поради липса на престъпление. Не след дълго са разкрити и арестувани хората, изготвили ”жълтия плик”. Те са агенти на НСС и признават за участието на Държавна сигурност. Началникът на следствието Ани Крулева, която е запозната с материалите по случая, казва: ”това е удар срещу Филип Димитров, за това, че е образувал дело по ”Оня списък”, което засяга кариерата и съдбата на Стоян Ганев и на още много други хора, дори и на президента”. Но Крулева не казва най-важното, че делото е заведено няколко месеца след 4-ти февруари – денят на предаването на секретните документи от Доган и че делото е заведено срещу ”анонимен извършител,” а не срещу Доган, Стоян Ганев и Живко Попов.

Като последица от скандала с ”Оня списък”, търканията и противоречията в СДС и правителството се засилват още повече. За напрежението между министрите и премиера, съществена роля играят съветниците на Филип Димитров, Константин Мишев и Алекс Алексиев – имигранти с американско гражданство и изявен антикомунизъм. Съветниците имат много власт и малко отгонорности, с което дразнят министрите.

Луджев остро реагира, срещу намесата на Мишев в оръжейния бизнес, със санкцията на премиера. Производството и търговията с оръжие, са в компетенциите на министъра на отбраната и би трябвало всичко да се съгласува с него. Но Филип Димитров е снел доверието си от Луджев.

В пресата, от името на премиера, Мишев обвинява Луджев в ”нелегална търговия с оръжие” и Филип Димитров му иска оставката. Луджев обиден напуска кабинета, а скоро след това и СДС.

Атака срещу Филип Димитров и управлението на сините започва и лидерът на ДПС, Доган – коалиционен партньр. През май 1992 година, Доган говори за ”син фашизъм” и прогнозира, че правителството ще издържи най-много до септември – греши само с 2 месеца. Пред ”Панорама”, на 3 октомври 1992 година, Ахмед Доган казва:
”Ние сме поставили въпроса за оставката на Филип Димитров още през май”.

Вестник ”Труд” и неговия главен редактор Тошо Тошев започват силна кампания срещу премиера и правителството. Включват се и другите издания на новосформираната ”Пресгрупа”, като се присламчват и ”червената” и ”жълта” преса. Чуства се, че кампанията има единен център и една цел – сваляне на правителството.

На 13 август 1992 година, правителственият пресцентър, по инициатива на премиера, разпространява декларация, с която обвинява ”Пресгрупа 168 часа” и най-вече вестниците”Труд” и ”Континент” в грубо изопачаване на фактите и публикуване на неверни данни.

На 30 август 1992 година, президентът Желев свиква пресконференция в градината на резиденция Бояна. Главният редактор на вестник”Труд” – Тошо Тошев, ”добър приятел” на президента Желев, пише в своя статия, че идеята за тази пресконференция е на пресаташето Вольо (Валентин Стоянов), подкрепена от него, на ”чаша уиски” в кабинета на президента.

На пресконференцията, Желев отправя много остра критика към премиера и правителството, като ги обвинява, ”че са обявили война на медиите, синдикатите, православната църква, президентската институция и извън парламентарните формации, въобще война срещу всички”. Пресконференцията е известна като ”Боянските ливади”.

Мнението, което споделят повечето привърженици на синята идея, за тази пресконференция е, че ”тя изиграва жестоко деструктивна роля спрямо СДС, спрямо България и спрямо нейната демокрация”.

Малко след пресконференцията, парламентарната група на СДС се разцепва, напускат я 23 депутати от ”отбора” на президента Желев. Стефан Савов е свален като председател на парламента. Политическата ситуация в страната става крайно нестабилна. И днес фразата ”Боянски ливади” е метафора за конфликта на президента Желев с правителството и най-вече с премиера, в борбата му за власт.

За разцепването на парламентарната група на СДС, подривна роля играе и Димитър Луджев, който оформя своя собствена група, с наименованието Б-12. Тя става ядро на неясното брожение в СДС, известно като ”Сините мравки”.

Атаките на президента Желев срещу Филип Димитров и правителството продължават.
На 18 септември 1992 година, на пресконференция, директорът на Националната разузнавателна служба генерал Аспарухов, изнася ”скандална информация”, че съветник на премиера, въпреки ”ембаргото”, подготвя изнасяне за Сърбия на танковете, които България ще дава като помощ за Македония. Случаят, известен като ”Македонгейт” е скроена провокация срещу Филип Димитров, защото липсват всякакви доказателства. След като е обявена от генерал Аспарухов, ясно е, че в дъното и стои президента Желев.

На 2 октомври 1992 година, в съвещанието на Съвета по национална сигурност при президента, участва и генерал Аспарухов. В края на съвещанието, той иска ”извинение” от Филип Димитров, след като разбрал, че ”македонският случай” с неговия съветник Мишев, е по негово нареждане – на премиера. Това е нова провокация срещу Филип Димитров, и е малко вероятно, тя да не е съгласувана също с президента. Очевидно, генералът трябва да довърши делото, което Желев е започнал на ”Боянските ливади” с цел сваляне на правителството.

Ситуацията в страната се развива бързо и динамично.
На заседанието на НКС на СДС, на което се обсъжда искането от Филип Димитров и правителството, ”вот на доверие”, почти всички са съгласни.

На 20 октомври 1992 година се провежда закрито заседание на народното събрание. СДС решават депутатите им да не участват, с изключение на един – Николай Слатински. Той споделя: ”В залата видях озверелите групи на БСП и на т.н. ”Ера-3”, също така и ехидните лица на депутатите на ДПС”.

Парламентът гласува решение, че министър председателят е създал ”предпоставки за уронване престижа на Република България и за накърняване на националната сигурност”.

На 28 октомври 1992 година, 36 народно събрание провежда дебат за ”вота на доверие”, който завършва печално. Отхвърля се искания ”вот на доверие” със 120 гласа, срещу 11 и правителството на Филип Димитров трябва да подаде оставка. Доган и неговата партия ДПС гласуват против ”вота на доверие”.

Някои анализатори считат, че искането ”вот на доверие” от страна на Филип Димитров, е израз на неговото ”рицарско поведение”, или ”акт на джентълментство”, но, решението за вота той не е взел сам. Други смятат, че това е поведение на безотговорен политик, който е поставил собственото си ”его” над ”синята кауза” и над зараждащата се демокрация в България. Но защо ”асовете” на СДС в кабинета и извън него, не са се намесили, те нямат ли мнение, не носят ли отговорност?

Трудно може да се разбере, каква е вината на всеки, в сложната и противоречива обстановка, в която враговете на правителството, са не само бившите комунисти, но и много ”съпартийци” или ”радетели на снята идея.

За грешките на Филип Димитров, най-характерна е оценката, че ”Не можеш да бъдеш принципен и честен ”инат” в политиката.”

Правителството на Филип Димитров, постигна една изключително трудна цел – европейската насоченост на страната, като определи бъдещето и съдбата на България, но пропусна най-добрата възможност, да се постави на здрави, демократични основи бъдещото ни развитие. Това до голяма степен определи, трудния път на българския преход.

А за ролята на президента Желев, нека той сам да се огледа, в собствената си ”съвест”!

Следва: ЛЮБЕН БЕРОВ

« | »

Leave a Reply

Copyright © 2009 Разузнаване.ком. All rights reserved.