You are here: Home // Без категория // „ИЗТОЧНИЯТ ВЪПРОС“- ИГРАТА НА РУСИЯ И ЕВРОПА СЪС СЪДБАТА НА ПОРОБЕНА БЪЛГАРИЯ

„ИЗТОЧНИЯТ ВЪПРОС“- ИГРАТА НА РУСИЯ И ЕВРОПА СЪС СЪДБАТА НА ПОРОБЕНА БЪЛГАРИЯ

БОРБИТЕ НА БАЛКАНСКИТЕ НАРОДИ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕ ОТ ТУРЦИТЕ Е СЪЩНОСТТА НА „ИЗТОЧНИЯ ВЪПРОС“, НО ТОВА СЕ ПРИКРИВА ОТ ВЕЛИКИ СИЛИ. 

„Източният въпрос“ е утвърдил се термин, с който държавници, политици, дипломати и историци определят отношението на европейските Велики сили към поробените от турците балкански народи. Той е резултат от острата борба за налагане интересите на различни политически и военни съюзи и групировки в Европа и разкрива противоречията между тях още от края на XVIII век, до Първата световна война. 

„Източният въпрос“ има пряка връзка с разпадането на Османската империя и възникналото съперничеството на европейските държави за подялбата на нейните територии, за контрол на Балканите, Мала Азия и Близкият Изток. 

Зараждането на балканските националноосвободителни движения възниква през втората половина на ХVІІІ век. А неговото  активизиране е последица от политиката на заинтересованите държави от отслабването и дори изтласкването на турците от Европа.

Това е периодът, в който Османската империята е изпаднала в състояние на дълбока вътрешнополитическа криза и въпросът за османското наследство е от изключителна важност както за многонационалната православна Руска империя, така и за всички заинтересувани европейски държави. 

Битката за Измаил през 1790 г., крепостта на който била известна като непревземаемата, бързо била прегазена от Русия.

От началото на ХVІІІ в. Русия е в непрекъснат възход и разширява многократно своите територии за сметка на османските владения. Руският апетит и алчност непрекъснато нараствали. Те са в основата на многото войни, които Русия е водила със западащата османска империя – войни превърнали се в основното събитие в Европа през втората половина на ХVІІІ в. и началото на ХІХ век. 

Периодът на разпадането на Османската империя е характерен и с нарастващото съперничеството на великите сили за подялба на нейните владения. Съществуват остри противоречия между тях, тъй като те отстояват своите интереси в източните страни. Ето защо този период в политиката, а от там и в историята  се е утвърдил като „Източния въпрос”.

На пръв поглед обозначаването му като „Източен въпрос“ звучи странно, но с него се определят сериозни военно-политически и стратегически интереси и противоречия в Европа от ХVІІІ до началото на ХХ в. Той винаги е бил свързан с разпадането на Османската империя и острото съперничество на великите сили за подялбата й. 

Разглеждан в по – широк аспект, „Източният въпрос” всъщност е борбата между великите сили за надмощие на Изток в Ориента, който обхваща широк периметър извън територията на Османската империя и засяга страни намиращи се далече извън нея. 

Проблемът “ Източен въпрос“ всъщност се корени в самата Османска империя, защото от нейното състояние и международно положение е зависело и влиянието на една или друга велика сила в земите на Изток, чак до Иран и Афганистан, или на Юг до Северна Африка и Арабския полуостров. 

Дълбоката вътрешнополитическа криза на Османската империя се отразява сериозно на международното положение за един дълъг исторически период. 

В резултат на успешните си войни от края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. Русия придобивала все по – голямо влияние на Балканите и в Близкият изток. 

Първата война на Русия срещу Османската империя е обявена през 1768 г. от императрица Екатерина и завършва през 1774 г. с  подписването на мирния договор в Кючук Кайнарджа – Силистренско.

Руските войски завладяват от турците полуостров Крим и той става част от руската империя. 

Хиляди български семейства са замъкнати от отстъпващите руски войски и насилствено заселени като роби на руската императрица Екатерина във Влашко, Молдова и Бесарабия.

Войната на Турция с Русия през 1787—1792 г. е безуспешен опит на Османската империя да си върне териториите, в това число и полуостров Крим, завладяни от Русия в хода на предишната Руско-турската война. 

През 1788 г. Османската империя обявява война на Русия, но турските сили са слабо подготвени. Избраното време също е  неподходящо, защото Русия и Австрия преди това са сключили военен съюз, за който турците разбират твърде късно. Войната приключва през 1791 г.с Яшкият договор

Следващата Руско-турска война   започва през 1806 г., когатоТурция заставя владетелите на приятелски настроените към Русия Молдова и Влашко да се откажат от престола.Това принуждава Русия да обяви война на Турция.

На снимката руската флота след победоносната битката при Атос.  

Докато отношенията с Наполеон не били ясни, Русия не предприема военни действия и затова не съсредоточава големи сили на границата, надявайки се на мирно разрешаване на спора. С нарастването на перспективата за война с Франция, Русия решава бързо да уреди проблемите с южната си граница. Успешните военни действия на фелдмаршал Кутузов заставя турците да се откажат от Бесарабия, което е закрепено с Букурещкия договор от 8 май 1812 г.

Следващата войната между Русия и Турция е през 1828-1929 г. Тя е следствие от кризата в Османската империя, предизвикана от Гръцката революция от 1821-29 г.

Руските войски превзели Карс и Ерзурум в Закавказието, разгромили турските войски в България и достигнали до Цариград. Войната свършила с подписването на Одринския договор на 14 септември 1829 г. С него към Русия било присъединено устието на Дунав и много крепости по източния бряг на Черно море. Турция признала присъединяването към Русия на Грузия и автономията на Молдова, Влахия, Сърбия и Гърция. Русия за пореден път не прави нищо за поробена България.

Руско-турската война (1828-1829 г.) е предизвикана от изострянето на Източния въпрос поради поддържането от Русия на национално-освободителното движение в Гърция. През декември 1827 г. турският султан отменя всички предишни руско-турски договори и провъзгласява свещена война против Русия.

Войната се води на два фронта – Балкански и Кавказки. Военните действия започват през април 1828 г. когато Втора руска армия със състав от около 95 000 души форсира Дунав, преминава Добруджа и обсажда Шумен, Варна и Силистра. Българи от тракийската област масово участват във войната на страната на руснаците. Турските сили наброяват около 125 000 души.

В края на септември 1928 г. руските войски превземат Варна.

На кавказкия фронт Русия има по-големи успехи — Кавказкият корпус успява да превземе турските крепости Карс, Анапа, Поти и др.

В началото на 1829 г. започва второто настъпление на руската армия на Балканския полуостров. През юни тя превзема Силистра, преминава Стара планина и окупира   Тракия. На 20 август 1829 г. руски части влизат в Одрин. За първи път градът е в ръцете на руската армия, което предизвиква паника в столицата на Османската империя и подтиква султана към търсене на възможности за подписване на примирие с Русия.

Войната завършва с Одринския мирен договор подписан на 14 септември 1829 г., съгласно който:

  • Потвърждават се руските права в устието на Дунав и по черноморското крайбрежие на Кавказ (без Батуми, Грузия и част от Армения).
  • Гърция получава самостоятелност, но е задължена да плаща данък на султана (през 1830 г. тя е освободена от данъка и е обявена за независима държава).
  • Договорът потвърждава и разширява автономията на Молдова, Влашко и Сърбия.
  • Даден е 18 месечен срок, в който християните, поданици на Османската империя, имат право да продадат имуществото си и да се изселят безпрепятствено в Русия (чл. XIII).
  • В резултат от тази клауза на договора е извършена най-голямата изселническа вълна на тракийски българи от Югоизточна България към Бесарабия. Но част от изселниците не се заселва там, а остават в Добруджа.
  • В ПРЕГОВОРИТЕ ЗА ОДРИНСКИЯ МИРЕН ДОГОВОР РУСИЯ ОТНОВО ЗАБРАВЯ ДА ПОСТАВИ ПРЕД ТУРЦИТЕ БЪЛГАРСКИЯ ВЪПРОС! 

Кримската война – октомври 1853 – февруари 1856 г. е военен конфликт между Русия и Османската империя, Франция, Британската империя, Сардинското кралство и Графството Насау.

Войната е част от дълъг конфликт между главните европейски сили за влияние върху териториите на западащата Османска империя.

Войната главно се развива на Кримския полуостров, но военни действия се провеждат и на Балканите, в Кавказ, Балтийско море и Тихия океан.

Тази война в Русия е известна като „Източната война“, в Англия като „Руската война“ а в земите на Османската империя – като „Севастополското мурабе“.

Кримската война се разглежда като първата модерна война с използване на новости  като железници,  телеграф и е документирана с фотографии.

Надеждите за освобождение у българите се засилват и те настояват руската страна да съдейства за получаване на протекторат от Турция, като православни християни –  турски поданици,  защото Турця е отстъпила вече на западните държави права за покровителство над католици и протестанти.

Кримската война оказва влияние върху Българското Възраждане и национално-освободително движение. През пролетта на 1853 г. част от цариградските българи изготвят прошение до руското правителство с искане за предоставяне на автономен статут на българските земи по подобие на Сърбия, Влашко и Молдова.

Избухването на войната и първите успехи на руската армия обнадеждават за пореден път и българската емиграция. Влиятелни търговци, сред които братята Христо и Евлоги Георгиеви, Христо Мустаков, Константин Чокан и др., основават в Букурещ организация, наречена „Епитропия“. По-късно тя придобила известност  като Добродетелна дружина.

Почти по същото време се обединява и българската колония в Южна Русия. Под ръководството на Никола Палаузов, Никола Тошков и Стефан Тошкович в Одеса е създадена политическа организация под името Одеско бьлгарско настоятелство. Първоначално руското правителство гледа на настоятелството с подозрение, но възможността за използване на българите в хода на войната се оценява положително. Нещо повече – главната квартира на Дунавската армия привлича Никола Палаузов за координатор мeжду военните власти и българската емиграция.

Основната цел на новосъздадените емигрантски политически формации, е сформирането на доброволчески отряд, който да се включи в бойните действия на страната на руската армия. Българите участват във войната още от март 1854 г. след преминаването на руската армия в Добруджа и обсадата на Силистра. Доброволците са наречени „волунтирска група“. 

В периода на цялата война във волунтирския батальон или в отделни негови роти, в самостоятелни доброволчески чети, както и в други поделения на руската армия се бият българи, като броят им надхвърля 4000 души.

Намесата на Великобритания и Франция в подкрепа на Високата порта принуждава Русия да се откаже от подготовка на настъпление на юг от р. Дунав и да разпусне българските доброволчески отряди.

Парижкият мирен договор подписан на 30 март 1856 г. слага край на Кримската война. Договорът сериозно отслабва международното влияние на Русия в Европа и води до още по-голямото изостряне на Източния въпрос.

Русия е принудена да отстъпи на Княжество Молдова част от южна Бесарабия, която е населена предимно с български преселници, установени там в началото на XIX в., а техният център се казвал Болград. 

В ПАРИЖКИЯ МИРЕН ДОГОВОР БЪЛГАРСКИЯТ ВЪПРОС СЪЩО НЕ Е ПОСТАВЕН ОТ РУСИЯ И НЕ Е ОБСЪЖДАН!

Последният отзвук от Кримската война е опитът за въстание в България през лятото на 1856 г. Начело на подготовката застава Никола Филиповски, известен в националната ни история под името Дядо Никола.

Въпреки че решаването на българския въпрос отново е отложено, Кримската война изиграва известна положителна роля за развитието на българското ВЪЗРАЖДАНЕ. Нуждите на султанската армия и на съюзническите части от продоволствие предизвикват нарастване на селскостопанското и занаятчийско производства в поробените български земи. Турците започват модернизиране на пътищата, пристанищата и пощите.

Кримската война е оказала влияние и върху духовния живот на поробените българи. Досегът със съюзническата армия подпомага опознаването и постепенното възприемане на редица елементи от западноевропейската култура, което има значение за преодоляване на затворения и провинциален по характер духовен живот на българите. Организират се първите театрални представления, появяват се първите читалища.

Последната война между Русия и Турция е войната от 1877 – 78 г.- десета поред, която е предизвикана от подема на национално-освободителните борби на българите и другите славянски народи, но и повлияна от руската ненаситност за нови турски територии. Това е войната, в която най-масово и активно се включват български доброволци, проявявайки изключително геройство, особено в решителните битки с турците.

Но тази война, по вина най-вече на Великите европейски сили донесе свобода само на част от България и раздели страната ни на две – Княжество България и Източна Румелия. Въпреки това, тя е  наречена Освободителна война и не можем да отречем, че основната заслуга за нашето освобождение е на Русия, но със значителен принос на много български доброволци участници в руската армия

 

 

 

 

 

 

 

 

 

« | »

Leave a Reply

Copyright © 2009 Разузнаване.ком. All rights reserved.